Разпознаване и бране на гъби за консумация

Обикновените манатарки принадлежат към семейството на манатарките и на немски език името им идва от твърдата месеста част („Steinpilz“ или каменна гъба). Съществуват седем различни ядливи разновидности. Най-отличителната им черта е дебелото, луковично бяло стъбло и обикновено кафявата шапка. В Европа виреят най-вече обикновената манатарка, боровата или лятната манатарка или бронзовата манатарка, известна още като манатарка с черна качулка заради тъмната си шапка. Ароматът на манатарките е мек. Популярната ядлива гъба е вкусна не само когато е пържена или печена, но и когато е сурова. Нарязана на фини резени, тя се съчетава добре със салати.  

Фуниевидната форма, жълтеникавият до оранжев цвят и неповторимият вкус правят т.нар. истински пачи крак много специален деликатес. Дръжката ѝ може да бъде понякога по-дебела, понякога по-тънка, а към шапката гъбата има фини ръбчета. Където и да забележим гъба пачи крак в гората, следващата гъбя обикновено не е далеч. Вероятно можем да съберем тази вкусна гъба в големи количества, ако оттам преди нас не е минавал друг. Причината за това е, че този вид гъби обикновено се колонизират на група. Не само цветът, но и мирисът и ароматът напомнят на яйца, съчетани със земна и дървесна нотка, поради което гъбата се съчетава отлично с дивеч. 

Сърнелата е родствена на печурката и се нарича още чадъреста гъба. Причината за това е, че шапката на гъбата е с голям диаметър и през живота ѝ се сгъва напълно, като чадър. Характерна особеност на тази гъба е мекия кожест пръстен, разположен приблизително в средата на стъблото. Можем да разпознаем по-старите екземпляри по това, че вече са придобили известна крехкост – тези дървесни екземпляри не са негодни за консумация, но вече нямат добър вкус, затова можем да ги оставим. Заради своята форма сърнелата е идеална за печене на скара вместо питка и може да се използва в бургер като заместител на месо.

Има няколко екземпляра, които опитните гъбари обичат да носят у дома. За да ги идентифицираме, трябва да разгледаме шапката им. При канеленокафявата манатарка, тя изглежда като оформена полусфера с кестеняво покритие. Долната страна се състои от гъсти жълтеникави тръбички. Съвет – ако упражним лек натиск с пръст върху тръбичките, те стават леко сини. Това е месеста гъба, която лесно можем да приготвим.

Шапката на обикновената млечница е еднакво кръгла, с еднакви кръгове и оранжев цвят. Винаги можем да я намерим в близост до борови дървета, защото живее в симбиоза с тях. Впрочем не трябва да ни изненадва, ако урината ни стане червеникава след прием на млечница – това е нормален и безвреден страничен ефект. Гъбата не бива да се консумира сурова, защото може да предизвика гадене, но е вкусна и лесно смилаема, когато е пържена.

По принцип няма особена разлика във вкуса или външния вид между полските печурки и печурките в магазина. Печурките в природата са по-големи, а ламелите на младите екземпляри са червеникави и не толкова тъмни, колкото на гъбите, които редовно попадат в списъка за пазаруване. Отлични условия за отглеждането на тези гъби има в слабо наторени ливади, горски поляни, градини и паркове.

Тя принадлежи към семейството на манатарките и се нарича още обикновена брезовка. Шапката ѝ има светлокафяв цвят и е полусферична докато гъбата е млада, а след това постепенно се сплесква. Както подсказва името, брезовата манатарка може да бъде намерена в близост до брези, тъй като живее в симбиоза с тези дървета. Визуално стъблото на ядливата гъба също много прилича на брезова кора – бялото стъбло е изпъстрено с черни петна.  Не трябва да се изненадваме – при готвене твърдото месо на гъбите потъмнява, но това не влошава техния вкус.

Заради издължената си форма и външните люспи порцелановата копринка, която принадлежи към семейството на печурките, тя се нарича още аспержова гъба. В името ѝ се крие и друго значение. То подсказва, че гъбата е вкусна само когато е млада. Когато остарее, ядливата гъба потъмнява и се разтапя в подобна на мастило течност. При брането се вземат само младите гъби с овална форма. По-старите гъби не са отровни, но са негодни за консумация и започват да набъбват и потъмняват или „капят“, както казват познавачите.

Ако намерим тази гъба, ние сме големи щастливци. Ядливата смръчкула е най-скъпата от този вид и често се предлага изсушена или маринована. Тази ценна гъба е рядка и се намира трудно. В някои държави смръчкулите са защитени и затова могат да се събират само в малки количества за лична употреба. Можем да ги разпознаем по уникалните им деформирани шапки, които по структура наподобяват гъба за баня. Смръчкулите са особено популярни за направата на фини сосове с розово печено филе от говеждо или свинско месо.